Огнян Цветанов и абсолютната нота

Отиде си Огнян Цветанов (24 януари 2016).

Внезапно, тихо, в един от тези ледени зимни дни, оставяйки след себе си голяма празнина. Без него българското вино няма да е същото.

Огнян не беше един от онези сладкодумни (празнодумни) производители. Затворен и изначало недоверчив, беше от онези хора, които първо те изучават и се опитват да те разберат, преди да се разкрият пред теб. Поведение обичайно за дълбоките хора. Огнян беше такъв – под привидно костеливата черупка се криеше голямо и щедро сърце, а зад недоверчивия поглед зад очилата и често скептично свитите устни – буден, пулсиращ и вечно любопитен ум.

Такива бяха и вината на Огнян, отразяващи характера на човека, който ги правеше – дълбоки и високо интелектуални. Защото Огнян беше един от малцината в България, който  наистина беше разбрал какво е виното. Не какво виното показва, а какво крие, каква е есенцията му. Защото истински същественото, както казва малкият принц, се вижда само със сърцето.

Огнян обичаше искрено това, което правеше.

Обичаше Белогрдачик, неговите мистериозни и мистични скали и вярваше в техния тероар. А тероарът, както другаде по света отдавна са разбрали, не е просто съвкупност от физически фактори (климат, почви и прочие), а е нещо много повече – една уникална вибрация, енергията на съответното място. Огнян и Белоградчик вибрираха на една честота и това се усещаше във вината му. Трудно е да се опише с думи, то е просто усещане. Усещането за тотална хармония, за центрираност във виното, усещането, че всеки негов елемент е там където е, където трябва да бъде. Наскоро пихме с двама приятели производители от Италия на гости в София бутилка на Огнян. Запомних коментара на един от тях: “ Виното е толкова фокусирано, толкова изчистено. То е като абсолютната нота“.

Сега човекът, който умееше да прави вина като „абсолютна нота“, вече не е сред нас. И това, което той знаеше и беше разбрал за виното, ще си отиде завинаги с него.

Или може би, не?

Всъщност – не!

Той ще продължи да бъде с нас, до нас, край нас с всяка бутилка, в която е вложил от себе си, от душата си.

Защото Огнян беше истински vigneron, истински винар, малката изба в Боровица, където живееше, беше изградена с години упорит труд, стъпка по стъпка, заедно с партньора му Адриана Сребринова. Огнян не беше винен предприемач, както повечето производители в България, за него виното не беше бизнес, то беше просто живота му.

И точно това даваше една трудно доловима, но съществена разлика между неговите вина и тези на винените бизнесмени – неговите имаха душа.

Защото той живееше в Боровица, защото гроздето му идваше от лозя, засадени от неговите ръце или от малките лозета на възрастни местни хора,  които го обичаха и уважаваха, защото вината ги правеше той самият, защото дори последният му дъх беше там, до виното зреещо в бъчвите, когато инфарктът е покосил  сърцето му.

Просто защото Оги искрено обичаше и разбираше виното и виното му отвръщаше с любов.

Оги винаги се е интересувал от честоти и предаватели, още от времето когато се записва в клуба на радио любителите в България. Той и тероарът на Белоградчик, определено бяха намерили някаква своя тайна честота, на която си общуваха и това се усещаше във вината му.

Благодарим ти Оги, че беше сред нас, няма да те забравим, теб и твоето вино, неговата музика, неговата абсолютна нота ще звучи още дълго в душите ни.

Николета Дикова